4

Пролог

Тихата топла лятна нощ отдавна беше встъпила в своите пълновластни права, сменяйки суматохата на деня с цялата му важна тревожност и дребна суета. Нейното тъмно покривало успокояваше и сладко приспиваше всичко живо и лека-полека го потапяше в своя дълбок сън. Магията на нощта като че ли не действаше само на влюбените сърца, за които вечността отлиташе като миг. На морски бряг далече от цивилизацията самотно блещукаше огън, хвърляйки безформени тайнствени сенки. До него самотно седеше безформено същество. Свидетел на неговото присъствие бе единствено безкрайната Вселена, ярко светеща с безбройните си звездни светове, и Луната, канеща във вечността със своята сребърна блестяща пътека на морската повърхност. Наоколо се простираше такава тишина, че дори морето не смееше да я разтревожи с лекия шум на вълните. Сякаш времето беше спряло завинаги и бе изгубило смисъла на своето съществуване. Това беше самия миг на вечността.

Съществото се размърда издавайки неразбираеми звуци и започна бавно да се разделя на две движещи се части. Човешка реч се разнесе в тишината:

— Боже, колко е хубаво понякога в този грешен свят.

— Да си призная честно, дори не ми се тръгва.

— Е, тъкмо това и аз имах предвид.

Огнените пламъци ревностно се усукваха опитвайки се