9

било то чрез познанство или пък с връзки…

— Следващите думи пролетяха покрай ушите ми. В главата ми се повтаряше само една фраза: „Година… И край!“ Наоколо цареше обреченост и пустота. Шумната болнична атмосфера започна полека да утихва, отстъпвайки място на нарастващите тежки мисли: „Да умра в разцвета на младостта си! Та аз дори не съм започнала да живея… Защо именно аз? Какво толкова лошо съм сторила в живота си?!“ Това беше моя отчаян вик. Сълзите потекоха като река по бузите ми. В болницата започна да става непоносима задуха и аз побягнах към изхода. В ушите ми като страшно ехо звучаха думите на професора: „Една година! Една година… Една!“

— Свежият въздух ме удари в лицето със своя опияняващ аромат. Постепенно дойдох на себе си и се огледах. След дъжда, дърветата изглеждаха като от приказка, с диамантени блещукащи огърлици. Наоколо сияеше чистота и нещо ново. Топлината излизаща от земята покриваше асфалта с лека мъгла, създавайки чувството за нереалност. Боже, колко хубаво е наоколо! Тази природна красота, която доскоро не забелязвах, в настоящият миг придоби за мен някакъв нов смисъл, някаква нова прелест. Всички дребни проблеми, които преживявах всеки ден се оказаха толкова безсмислени и празни. С мъка и тъга гледайки към яркото слънце, свежата зеленина, веселия пой на птиците, си помислих: „Колко глупаво изразходвах своя живот. Колко обидно е, че не успях да сторя в него нищо стойностно!“ Всички отминали обиди, клюки, суета — всичко изгуби смисъл. Сега всички хора, които ме заобикаляха изглеждаха в очите ми щастливци, а аз — затворник в замъка на Смъртта.

Известно време се намирах в жестока депресия. Престанаха да ме интересуват училището, бита, всичките ми предишни увлечения. Умишлено избягвах ненатрапчивите въпроси на родителите ми, затваряйки се в моята стая безразлично прелиствайки книги и списания. Много ми се искаше да поплача, както се казва на нечие рамо, да му разкажа колко ми е страшно да умирам, още преди да съм