10

започнала да живея. Най-близкият човек разбира се беше мама. Но кое майчино сърце би издържало да чуе от устата на собственото си дете такава сърцераздирателна, душевна изповед. Някак си седейки зад бюрото, насаме със своите тягостни мисли аз взех една химикалка и описах всички свои чувства на листче от тетрадка. И много ми олекна. Тогава реших да си водя дневник. В последствие той стана моят най-добър „приятел“, който търпеливо приемаше всички размишления за моята необикновена съдба.

Другото, което успяваше да ме отвлече от тежките мисли — беше общуването с моите приятели. За своето заболяване аз естествено нищо не говорех. Просто не ми се искаше да виждам и техните скръбни очи и лица, изпълнени със съчувствие, също, както и моите родители. Това щеше съвсем да ме довърши. Забавляваше ме тяхното весело бърборене, обсъждането на проблемите, които ми се струваха като пълен абсурд. Вече гледах на всичко с нови очи, сякаш през някаква друга призма, със завистта на човек, който в разцвета на своята младост трябва да напусне този загадъчен, така и не опознат свят. Нещо в мен определено се пречупи.