16

пореден път.

И дръпвайки дръжката на паянтовата врата, дочухме лукавите думи, за съжаление произнесени от Костик:

— О, колко в теб е очевиден

Тоз кабинетен учен, виден.

С бурен смях ние влетяхме в спортната зала. Но нашето веселие мигновено отстъпи място на безмълвното удивление, тъй като в залата се намираха поне шейсетина души.

— Охо, — Възкликна Славик. — Ето това си е работа.

Аз вече не обръщах внимание на репликите на моите приятели. Моя поглед моментално замря върху русокосият мъж. Макар този блондин да не се отличаваше по нищо от всички останали присъстващи в тълпата, нещо в него определено ме развълнува. „Боже мой, колко познато ми е това лице“, — помислих си аз. Неговият облик ми напомняше на някого, когото познавах много добре и много отдавна. Но кого? Започнах усилено да се ровя в своята памет, припомняйки си всички познати от различните градове, където сме живели и всички свои роднини. Но напразно. Мелодичният глас на Сенсей (Учителят), който се оказа същият този млад загадъчен мъж ме извади от интензивният поток на трескав размисъл, в който бях се унесла.

— Е, какво новобранци, — с усмивка каза той, — замрели сте като моми след първа целувка. При нас или се тренира или навън. Избора е ваш.

Този глас!… Моето удивление нямаше край. Абсолютно съм убедена, че съм го чувала някъде. Но къде и кога?

Нашата малка компания дружно потегли към съблекалнята. В същото време натрапчивите мисли нахално настояваха да бъде удовлетворено това празно любопитство. Готвейки се за тренировката аз разпитах околните за Сенсей, просто да разбера от къде е родом. Но се оказа, че никой не знаеше абсолютно нищо, което ме заинтригува още повече.

В сравнение с бавната Татяна, аз бързо надянах бялото кимоно и се насочих към залата с надежда да открия своите отговори там. Но там възникнаха единствено нови въпроси. Първото нещо, което ме порази — бе това, че тук хората