17

бяха на различна възраст, приблизително от четиринадесет до петдесет години, което само по себе си беше странно. Такова нещо моята особа не беше виждала в нито една от предишните школи. Тогава си помислих: „Какво е способно да обедини толкова различни във възгледите си, мисленето, възрастта и опита хора? Ако това е само бойното изкуство, то какъв майстор и психолог трябва да си, за да успееш да ги увлечеш така.?“

Когато започна самата тренировка, второто, което ме порази — това беше идеалната дисциплина и дружелюбна атмосфера, която ни заобикаляше. Тук никой не принуждаваше никого да прави каквото и да било, но и никой не смееше да наруши дисциплината. Всеки се стараеше да даде максимума от себе си, което беше удивително в сравнение с предишните ни неуспешни опити. Наблюдавайки тези масови усилия над своите тела, нашата компания пъшкайки и потейки се, с усърдие се стараеше да даде най-доброто от себе си. Но дори по време на този акт (трагичен, както се оказа за моите не тренирани крайници) не ме напускаше мисълта: „Как е възможно да се създаде такава дисциплина, както се казва без камшик и морков? Какво толкова могат да научат и видят всички тези различни хора, за да тренират с такъв ентусиазъм своите тела? И защо всички тренират мълчешком?! — възропта моят възмутен женски разум. — Поне една дума да обели някой!“ За моята изпълнена с любопитство, бъбрива натура това беше истинска катастрофа. Аз все пак се надявах по време на тренировката да има някакви пояснения.

След като завърши разгрявката, от семпая (най-старият ученик) се разнесоха три силни плясвания с длани. Това беше своеобразен сигнал. Хората започнаха да образуват кръг, присядайки на колене на земята. Когато всички се наместиха в центъра с лекота влезе Учителят. Той започна да разказва историята на стила „Тигър“ така, все едно я разказваше не на тълпа глупави ученици, а на свои добри и стари познати. Аз за първи път разбрах, че стилът „Тигър“ — това е единственият стил, който е запазил изначално сво-