42

Сенсей седеше на една от спортните скамейки обсъждайки нещо с високия старец. „Ех, само ако можех да чуя за какво си говорят“. — помислих си аз. Но изглежда, подобни любопитни мисли имаше не само в моята глава. „Поничката“ макар и мъж на солидна възраст през цялото време се опитваше да заеме позиция по-близо до Учителя. Във всеки свой опит той предизвикваше в мен неописуемо чувство на завист и ревност. И съдейки по осъждащите погледи на учениците, това се случваше не само с мен.

Сред шума, монотонността при изпълнението на базовите удари и гръмкото произнасяне на тяхната последователност, аз отново се потопих в своите мисли. „как Сенсей успя да огъне тази лъжица? И защо нарече този феномен най-обикновен фокус? Ако това беше само фокус, тогава според моите разбирания той трябва да бъде прилежно подготвен. А той, просто така взе и огъна лъжицата с поглед“.

Може да се каже, че аз едновременно вярвах и не вярвах в това. Вярвах, защото някъде бях чела за подобни хора феномени, които притежаваха подобни способности. Спомних си също, че там бяха описани и хората магнити. Но на тях залепваха всякакви предмети, независимо от техния материал: дърво, метал, пластмаса. Спомням си също и какво тегло успяваха да задържат — повече от десет килограма!

Парадоксът беше, че не вярвах именно на своите очи, на това, което видях на живо. По точно, това неверие се отнасяше към осъзнаване реалността на този факт. Наоколо бе пълно със загадки. Разбирам, ако цялата тълпа беше хипнотизирана, предварително разказвайки какво ще видим, а то, Сенсей мълчешком взе и го направи. Но как?!

Още повече, самият факт, че съществува такова явление за мен беше много важен. Това беше някаква неведома за мен, стабилна основа, формирана благодарение на знанията на Сенсей. Тъкмо за нея се закачаше моето подсъзнание, всячески съпротивлявайки се на отхвърлящите мисли. Не зная защо, но започнах да имам доверие на този интересен човек. В крайна сметка, той очевидно знаеше кое е истина, и кое е измислица.