43

След „базовите упражнения“ най-накрая настана дългоочаквания момент за нашата компания. Тази част от тренировките ние условно нарекохме „волна програма“, тъй както тук хората се разделяха по двойки и по свое усмотрение усъвършенстваха различни техники и удари от предишните занятия. Андрей взе своето нунчаку и съпроводен от нашия любопитен взор се приближи към Учителя.

— А може ли да се противодейства на нунчакуто?

— А ти можеш ли да си служиш с него? — на свой ред попита Сенсей.

— И още как! — самодоволно се изфука Андрей. — Вече четири години не го свалям от ръцете си. Може да се каже, че спя и се храня с него.

И Андрей демонстрира няколко сложни според нашите разбирания движения.

— Не е зле, — отговори Сенсей.

— И все пак може ли да му се противодейства? — повтори своя въпрос Андрей, явно провокирайки Учителя.

— Разбира се… За всеки Виджай си има Раджа.

— Какво - какво? — явно не разбрал попита Андрей.

— Казвам само, че за всяка сила си има съответна контра сила. Нунчакуто също не е изключение.

— А можете ли да ни покажете?

— Мога… Но така няма да е честно, ти с нунчаку срещу мен… Избери си още някой.

Ние се спогледахме удивени. В същото време Андрей отиде да си търси партньор, а нашата компания да намери второ оръжие. За съжаление никой друг нямаше нунчаку. За това пък в стаята със спортния инвентар намерихме много двуметрови тояги.

Но ако с оръжието задачата беше лесна, то с партньора на Андрей нещата бяха другояче. Старите ученици категорично отказваха предложението да участват в този бой, и с лека усмивка отговаряха: „Не приятелю, справяй се сам“.

Накрая, Андрей успя да убеди някакъв мъж от новите ученици. През това време Сенсей спокойно разговаряше с онзи кльощав старец в бяло кимоно.