51

Андрей.

След това се сбогувахме. Бях на седмото небе от радост. Най-накрая се приближих до целта, която толкова дълго преследвах. Нещата изглеждаха така, все едно е необходима още само една крачка и ще преодолея пропастта, която зееше пред мен стъпвайки на твърдата земя на Битието. Усещах всичко това на интуитивно ниво, с някакво шесто чувство. Макар че разумът ми не виждаше в това никакъв шанс за спасение. Но за сметка на това, душата ми ликуваше.

През целия път приятелите ми обсъждаха днешната тренировка и това, което ни очаква вдругиден на духовните занятия. Ентусиазмът изпълваше всички ни, с изключение на Костя, той бе надут като пуяк, мрачно свивайки вежди.

— Костя, а ти ще дойдеш ли? — сръга го Андрей.

— Ето че си мисля, струва ли си изобщо да отиваме, — недоволно промърмори „Философа“. — Какво, да не сме някакви циркаджии, че да се учим на тези фокуси. Само ще си изгубим времето.

— Костя, ти какво, напълно ли оглупя? — „вежливо“ отвърна Андрей. — Къде изобщо ще намериш циркаджия, който да огъва така лъжици с поглед?!

— И на това отгоре да обучава безплатно, — вметна и своята тежка дума Славик.

— Да, голяма си ряпа!

— Разкайвам се, наистина съм глупак. Ценя вашата любвеобилност, до колкото мога, — произнесе намръщеният „Философ“

— Хей, момчета, не се карайте, — произнесе Татяна. — По-добре ми помогнете да измисля как да убедя родителите си да ме пуснат на тези занятия.

— Е как, — отговори вместо всички Андрей, — както във вица: „Дъщерята се прибрала късно у дома. Баща и я пита: „Това как го наричат?“ А дъщерята отговаря: „не знам как го наричат, но от сега нататък ще бъде мое хоби“.

Всички одобрително се засмяхме. Разбирайки се за следващата среща, нашата компания се пръсна по домовете.