55

пъти вече завихме? През какви сокаци минахме…

— На мен пък хич не ми дреме! — заяви Андрей. — Голяма работа, че Сенсей е магьосник, това си е негов личен проблем. Най-важното е, че знае десет пъти повече от мен. И за нищо на света няма да изпусна възможността да се науча на всичко това.

— Аз също, — отговори моята особа.

И си помислих: „На мен пък още повече не ми дреме, ако това е единствения ми шанс да оцелея. Ако ли пък не, и без това няма какво да губя. Но ако помогне…“

Ние излязохме на криволичеща пътечка успоредна на някакъв дълъг дувар. В това време изпод облаците започна да си пробива път луната. И изведнъж на оградата пред нас скочи голям черен котарак, със светещи като два фенера жълто-зелени очи. Двете с Таня подскочихме от изненада и се скрихме зад гърбовете на момчетата. Макар че и нашите „защитници“ също леко се стъписаха и замръзнаха на място. Само водачите продължиха спокойно напред. А Женя виждайки нашия ступор, тайнствено произнесе: „Това е само началото“. Котарака, без да ни обръща каквото и да било внимание, важно-важно закрачи по дувара и за зла участ в същата посока, където се бяхме запътили и ние.

— Пу, пу, пу, — плюна през лявото си рамо Славик.

— Защо не се прекръстиш, — подразни го Андрей.

— Няма да навреди, — облиза сухите си устни Татяна. — Казват, ако черна котка ти мине път, трябва да се хванеш за копче. Тогава нечистата сила няма да те забележи.

Аз, така, просто за всеки случай напипах с треперещи ръце едно копче. Нашата дружина побърза да настигне своите водачи, постоянно забивайки своя поглед към черната сянка на котарака.

Пътечката ни изведе на не особено голяма поляна. Изпод облаците зловещо изплува огромната луна. Това, което видяхме там, потресе нашето въображение до дълбините на душите ни. По средата на поляната, с гръб към нас, стоеше човек в черна роба с нахлузена качулка. Неговата фигура светеше с бледа и хладна лунна светлина. А над нея се издигаше