77

10

През целия път ужасно се ядосвах. А в къщи просто не можех да си намеря място. „Всичко рухна, всичко рухна! — помислих си аз. — Едва се появи някаква малка надежда и всичко се сгромоляса. Колко ми омръзна всичко това. Всичко в този свят е абсолютно безсмислено! Вече не издържам, просто нямам сили. Нека върви всичко по дяволите, тази тъпа борба за живот с това глупаво учене, безсмислени занятия и равнодушен Сенсей. Все едно краят ще е един!“

След известно време моето въображение вече рисуваше ужасната и плашеща картина на своето собствено погребение, горчивите сълзи на майка ми, близките и приятелите. Ясно си представях как ковяха пироните в моя ковчег, поставяха го на дъното на рова и започваха да го засипват с пръст. Как наоколо е абсолютна тъмнина, пустота и безизходица. И това е!

А какво ли ще бъде там отгоре, където живота тече като пълноводна река? И тук в съзнанието ми се появи друга картина. Всичко си е както преди, нищо не се бе променило. Родителите ми както винаги продължаваха да ходят на работа. Приятелите ми продължаваха да посещават занятията, а на лицата им постарому продължаваше да струи жизнерадостното настроение и веселият смях породен от безкрайните им шеги все тъй се лееше като река. А Сенсей,