110

Ние гледахме ту към клона, ту към хартийката, ту към Сенсей с един безмълвен въпрос: „Как успя да направи това?“ Николай Андреевич със съмнение изказа своята хипотеза:

— Това е фокус?! Вие навярно в последния момент отсякохте клона с пръст.

— Да? — на свой ред се удиви Сенсей. — А такъв фокус някога виждали ли сте?

И той метна хартийката, която със звън на метално острие се заби в близкото дърво. След няколко секунди, когато нашите увиснали долни челюсти се завърнаха на предишните си позиции, ние се стрелнахме към дървото, все едно там беше решението на вечният Шекспиров въпрос: „Да бъда, или да не бъда?“ Николай Андреевич лично извади „хартиеното острие“ и даже я опита на вкус. Предмета тръгна по кръг задоволявайки любопитството на всеки един от нас. И действително, неотдавнашната хартийка по всички параметри се явяваше обикновена стоманена пластина. Ние стояхме в пълно недоумение, не вярвайки на своите собствени очи. Неочаквано пластината вече в ръцете на Славик бавно започна да губи своите характеристики превръщайки се отново в обикновено късче хартия. Забелязвайки това, Славик подхвърли във въздуха листчето и със свински врясък рязко отскочи в страни, предизвиквайки не само у нас, но и у по-старите ученици съответната реакция. Първи се опомни Володя. Той внимателно вдигна бившата страничка от своя тефтер и каза:

— Какво се шашкате? Хартийка като хартийка.

Ние погледнахме Учителя.

— Всичко е наред. Просто силата се изчерпи.

Когато бурните ни емоции утихнаха Сенсей поясни:

— Вие видяхте още едно от свойствата на енергията „Ци“ — способността за акумулиране на метални йони. Та нали Ци е градивна енергия, така да се каже придружаваща. Аз концентрирах мислено железни йони върху листчето. А енергията Ци въплъти моята мисъл, изпращайки чрез дъха ми йоните намиращи се във въздуха към хартийката.