115

— Е чии да са? Тялото си е мое, значи и мислите са мои.

— Поизучавай ги, тези твои мисли, поне един ден. От къде се вземат и къде изчезват? Разрови се в тези твои мисли, и какво, освен простотии ще видиш? Нищо. Едно насилие, една гадост, грижа да си натъпчеш търбуха, да наденеш модни парцалки, да откраднеш, спечелиш, купиш, да възвеличаеш манията си за величие. И това е всичко! Ако се вгледаш сам ще се убедиш, че мислите, породени на равнище тяло, завършват само с едно – материално обезпечение около теб. Но въпросът е такъв ли си ти вътрешно? Погледни в своята душа… и ще откриеш прекрасното и вечното, което е твоето истинско „аз“. Та тази цялата тази външна суета наоколо — това са секунди… Осъзнаваш ли го?

Ние стояхме мълчешком. Неочаквано тази картина ми се стори до болка позната. Това някога вече съм го преживявала, всичкото с подробностите: и този същия разговор, и тази поляна, и тези ярки звезди, и най-важното, този познат до дълбините на душата мек глас, това добро лице… Със сигурност знаех, че това вече се е случило. Но кога, къде? Както и да се стараех, както и да си напрягах паметта, но нищо не успях да си спомня. Поразтърсих леко своята глава, за да мога поне мъничко да изляза от безизходното ситуация на своето съзнание пред изплувалия факт. А Сенсей продължи:

— Ето всички вие сте живели по 16, 22, 30 години, е добре де, ти си под 40. Но нима всеки от вас помни как е изживял тези години? Не, всичко на всичко са останали жалки откъси, при това свързани с емоционалните ви изблици.

— Да, — замислено отвърна Николай Андреевич, — животът така излетя, че дори не успях да забележа. В учене, на работа, какви ли не абсурдни семейни безкрайни грижи…

А за себе си, за душата да помисля действително не остава никакво време, винаги изникват някакви спешни дела.

— Точно така — потвърди Сенсей. — Мислите за бъдещето, за миналото. Но всъщност живеете в мига, наречен сега. А какво е това сега — това е безценна секунда от вашия живот, това е дар Божий, който е нужно