127

— Абсолютен кошмар! Това е досущ като в комичната сценка: „Уважаеми дами и господа! Другари и другарки! Чукчи и чукчита…“ Последното със сигурност се отнася за нас. Сега се чувствам коренен жител на тази област.

В левият ъгъл на залата се появиха първите „жертви“. Но нашата компания упорито продължаваше по-нататък. А по-нататък стана направо непоносимо. След това маратонско бягане със серия от различни упражнения ние започнахме да правим лицеви опори, не помня колко на брой, но помня, че отдавна минаха сто. Моите ръце се тресяха, а тялото се гънеше като на гъсеница, опитвайки да се повдигне за сметка на задните си части. Струваше ми се, че само там бяха останали някакви сили. Все по-често започнах да поглеждам към левия ъгъл, който привличаше все повече и повече желаещи. В същото време Татяна предателски напусна нашата група и примамливо ни махаше от там. В същото време старшия семпай отброяваше лицевите опори. За да повиши настроението на всички той шеговито редеше като тамада*:

— Сенсей има овчарка, която пуска всички в къщи, но не пуска никого навън. Затова нека да направим десет лицеви опори за това съобразително кученце, което си заслужава всеки комат.

Докато всички в синхрон, с отброяванията, изпускаха „парата“, Сенсей обикаляше този голям кръг от потящи се хора и преценяваше на кого да добави малко товар с длан върху рамото. А дланта му, както казва Андрей, като натисне, все едно камион минава отгоре ти. Когато на втората обиколка се спря пред мен, гърчеща се все едно в конвулсии, аз си помислих: „Това вече е краят! Ако сега положи и своята ръчичка направо ще се размажа, като буболечка върху стъкло“. За моя изненада обаче, Учителят ме хвана за кимоното, все едно котка малкото си и започна да ми помага при повдиганията от земята, извиквайки смеха на всички момчета, а Виктор продължаваше: