136

зах как лицата на моите приятелите се промениха, те изплашено оглеждаха нашите застинали фигури. Ясно си спомням думите на Костя, отнасящи се към мен.

— Брей! Каква красавица, чак очи не можеш да отлепиш.

Исках да отвърна на заяждането му, но не можеш да помръдна даже езика са, какво оставаше да кажа нещо.

Стори ми се, че мина цяла вечност, докато Сенсей започна да ни „възкресява“ обратно. После се оказа, че съм престояла в тази поза не повече от минута. Цялото тяло започна да ме боде, все едно цялата бях изтръпнала. Моите „съучастници“ усилено разтъркваха своите тела. И аз реших да побързам и да последвам техния пример. Тялото просто адски ме болеше.

— Нищо, нищо, — успокои ни Сенсей. — след два дена, максимум три, всичко ще мине.

До края на допълнителните занятия, шестимата пострадали усилено разтривахме своите крайници, а останалите в залата не спираха да се шегуват с нас. Когато групичката „инвалиди“ излезе на улицата, Володя, стоящ близо до Сенсей, произнесе с патос:

— Невероятно! Страхотна тренировка имахме днес. Чувствам мускулите си прекрасно.

„Не думай, прекрасно! — помислих си аз, едвам влачейки своите крака. — Ако и за в бъдеще нещата продължат така, тогава ще ми се наложи да идвам на тренировки със специализиран транспорт и в инвалидна количка“. Нашата група от „пишман бойци“ бавно се тътреше по пътя под неспирните шеги на останалите.

— Изглеждате все едно от онзи виц. — иронично произнесе Виктор.

— Кой виц?

— Срещат се двама мъже в травматологията, гипсирани от главата до петите. Единият пита другия: „Как се подреди така?“ „Блъснах се в един гараж“. „Колата предполагам е станала на хармоника.“— проявил съчувствие първия. „Не, вървях пеш!“

— Смехът си е смях, а тялото адски ме боли. — оплаках се на Учителя.