138

през цялото това време вървеше замислен и не участваше в нашия общ разговор. Без да обръща никакво внимание на нашият смях той попита Сенсей:

— Този точков стил, който ни показахте, не е ли същия този стил „Старият лама“?

— Ти пък, не бъркай камъка на пътя с Хималаите. В стила „Старият Лама“ изкуството е доведено до съвършенство. Там е необходимо само едно ръкостискане или просто посредник, за да направиш с човека каквото си пожелаеш.

— Ама че работа! — удиви се Андрей.

— А това е фасулска работа. Има къде-къде по-сериозни неща, може някой път да ви разкажа за тях.

Прощавайки се на спирката, ръкостискайки се с всички, Сенсей неочаквано извика Костик на страна и му прошепна нещо. Колкото и да се опитвахме да чуем какво си казват, просто не успявахме. И когато групичката на Сенсей започна да се отдалечава от нас, ние буквално започнахме да изтезаваме Костя с въпроси. Но той обясни, че това са негови лични тайни и упорито отклоняваше разговора с разни шеги. Всички вървяхме мълчешком. Само Костик нещо буботеше, опитвайки се да създава весело настроение. Болката беше толкова силна, че потънах в своите мисли. И най-важното, след като започвах целенасочено да мисля за нея, тялото започваше да се гърчи с нови сили. Моята особа мечтаеше само за едно — час по-скоро да се прибере у дома. Хубаво е, че живеехме на самия център, пет минутки от спирката.

Но, след като ме изпратиха до входа, приятелите ми не бързаха да се разотиват. По-точно е да се каже, че не бързаше Костик, който буквално изригна с неговите вицове и шеговити случки от ежедневието. Аз вече подскачах от крак на крак, монотонно усмихвайки се и показвайки със своя вид, че е време да се разотиваме. Но Костик по никакъв начин не реагираше на тези намеци и продължаваше със своя словесен каламбур, от време на време поглеждайки своя часовник.

Не минаха и десет минути от нашата беседа, когато най-неочаквано за всички Андрей изрева от болка и се сгърчи в конвулсии, добре, че на близо беше Костя да го подхване и