141

— Сенсей помоли да ти предам, че дори и мисълта е материална и да използваш Изкуството срещу хората не е позволено.

— Какво общо има тук Изкуството? Какви мисли? Какви ги редиш? — с изумление попита Андрей.

— Ти знаеш най-добре какви мисли. Нали ти там нещо забъркваше в своя казан през целия път, не аз.

— Кога?! — още повече се удиви той. — Та аз, аз, аз…през цялото време в трамвая си мислех само за тренировката, превъртайки я от начало до край, — едва не се задави от възмущение Андрей.

— Не ти говоря за трамвая. Говоря ти, когато вървяхме заедно със Сенсей, тогава за какво мислеше през цялото време?

Андей се намръщи, опитвайки се усилено да си спомни този времеви откъс.

— Ами, смеехме се и си разказвахме вицове…

— Това бяхме ние, а ти?

— А аз… а аз… За какво мислех тогава, хм…

След известно време на размисъл Андрей поразен произнесе:

— Ама че работа! Нима за…

Той заби на половината дума. Неговото негодувание се смени с размисъл над някакво свое откритие. Това обстоятелство ни заинтригува още повече. И нашето любопитство взе стремглаво да расте.

— А за какво? За какво? — камара от въпроси се изсипа върху Андрей.

Първоначално той се опитваше да избегне въпросите, все едно гонеше досадни мухи, но след това призна:

— Това е стара история… Хвърлил съм око на едни изроди, които преди пет години ме пребиха. Помниш ли ги Костя онези дългучи?

— На които се закле да мъстиш цял живот.

— Е това е силно казано.

— Та това са си твои думи, — сви рамене Костя.

— Е, добре де, мои са, мои. Нека го кажа така, заради кои-