142

то започнах да тренирам карате… Така… и когато вървях… си мислех…

Андрей леко се смути, навеждайки глава. Видимо не му беше лесно да си признае. Той събра мъжество и продължи:

— Мислех си… че с помощта на това Изкуство… Просто няма къде да се дянат… от моята…мъст.

След тези думи се възцари тишина. Костик въздъхна и каза:

— Да, ама че работа… Виждаш ли, сам си си виновен, мечтаеш си един Господ знае какво, а после аз съм бил крайният.

— Та нали Сенсей помоли да го предаде? — опита да се пошегува Славик,

Костик го погледна така, че той веднага се сконфузи.

— А сега си представи, — продължи Костя, обръщайки се към Андрей, — в какъв шок щяха да са онези дългучи. Та нали са обикновени хора, със своите недостатъци и достойнство, същите, както и ние. Ти поне си подготвен мислено, по точно подозираш за каква мощ става дума. А те?… Дори и някой от тях да бе оцелял от този страх, представи си после какво щеше да се случи с него. Всеки щеше да си помисли, че е болен от епилепсия… На теб ти беше неприятно, а какво щеше да им е на тях! Сенсей ме помоли да напомня: че всеки удар нанесен под влиянието на твоя гняв, в крайна сметка се връща отново при теб… И още: не трябва да желаеш зло на другите, дори и в мислите си. Защото със силата на своята мисъл плетеш капан за самия себе си, за своето тяло и разум. Колкото по-често мислиш за това, толкова по-здрави стават мрежите му и толкова по-силно се затяга възелът. Изхода е един: стани приятел със своя враг и му прости, защото и ти самия си несъвършен.

Костя помисли малко и добави:

— Така, мисля, че казах всичко, каквото имаше да казвам… Вече си свободен.

— Как така свободен? — попита Андрей. — Сенсей да не ме гони?

— Относно това той нищо не ми каза… Аз те пускам.