145

По-късно, когато излязох от медитация започнах да разсъждавам логично: „Интересно, но дали не заболявам от шизофрения? Започвам да говоря сама със себе си, да преследвам някого. Може би започва вече да ми хлопа дъската?“ Тутакси се появи друга мисъл: „Много полезно „хлопане“. Ако разсъждаваш така по-често, то по-бързо ще достигнеш целта си“. Вътрешно, на някакво дълбочинно ниво разбирах за какво става дума. Но разума ми влезе в контра: „Каква ти цел? Кой е този, който се представя още там?“ За кой ли път заплитайки се в своите мисли, кой, кой е и какво иска, аз заспах, следвайки примера на своята измъчена плът.

На следващия ден усещах своето тяло все едно е чуждо. Не стига, че боледуваше, ами се и придвижваше все едно е ръждясал робот. Даже ми стана интересно, тъй като до сега не се бях наблюдавала в подобно състояние. „Автопилота“ очевидно беше изключен. Наложи ми се да изобретявам нови методи за управление на тялото си при това не само когато се обличах. Хубавото беше, че родителите ми вече бяха отишли на работа и не станаха свидетели на моите изпълнения. Занимавайки се вкъщи с тази непослушна „машина“ аз едва не закъснях на училище.

Уроците горе-долу успях да изтрая, въпреки, че усещанията на „робота“ бяха незабравими. Най-последния час беше физкултура. Това беше края на всичко. Аз опитах да се освободя, но учителя беше от старата гвардия, при това бюрократ от класа. Нашите болежки изобщо не го вълнуваха — извинителната бележка на масата и си свободна. Аз имах официално такава за уроците си по физкултура, но тя си седеше вкъщи, скрита по-далече от родителите. Защото обичах физкултурата и не исках да седя на скамейката, като пън, въпреки мнението на лекарите. Освен това, тук нямаше нищо свръх естествено. На тренировките се гаврим много повече със своите тела. Но днес за първи път съжалявах, че не бях взела извинителната бележка с мен.

Въпреки че през деня успях малко да се пораздвижа, но разгрявката едва успях да завърша. А днес за зла участ имахме и изпити по лицеви опори. „Това едва ли ще го преживея.