147

ни в учителя. Защото следващите петнадесет минути целия клас слушаше лекция за неговата бурна спортна младост. И накрая, когато започнахме самия изпит аз го попитах:

— Да се набирам ли?

— Остави, — добродушно махна с ръка учителят, — следващия път. Ще приемем, че днес не си имала възможност.

За радост на всички останали, половината клас не успя да завърши упражненията и когато прозвуча звънеца за края на часа, съучениците ми казаха:

— Страхотно! Дали няма да можеш и в другите часове да предразположиш учителите да си спомнят за младините, току-виж и неуспели да ни изпитат. Ще бъде върхът!

— Да не съм вълшебник, — с шеговит тон отговорих аз. — Аз съм само ученик.

След този случай на душата ми стана някак леко и приятно. В цялата ситуация нямаше нито един морално пострадал и всички бяха доволни. Това галеше моето самолюбие и манията ми за величие растеше с бързи темпове. Аз обърнах внимание на това, когато вечерта слушайки моя разказ, приятелите ми се пошегуваха:

— Ама и тебе си те бива, така разду историята, направо я превърна в гигантски сапунен мехур, — с усмивка подхвърли Андрей. — Какво толкова, случка, като случка. При мен такива неща се случват едва ли не във всеки час, просто трябва да се постъпва нестандартно и с хумор.

— Да, но ти едва ли укротяваш своя гняв всеки урок.

Андрей се замисли:

— Което си е истина, си е истина… Но хуморът до сега никога не ме е подвеждал в общуването ми с учителите.

— Слушай! — тупна го по рамото Костя. — Та това си е гениален начин за борба с гнева… Спомни си за момчетата на Сенсей: Женя, Стас и другите. Техните усти не могат да се затворят от смях.

— Абсолютно! — потвърди Андрей.

— Виждаш ли, колко просто е всичко, ако трябва да използваме думите на Сенсей. А ти цяла нощ си мислил как да се бориш с гнева си. Ето ти и отговора… Да, ще ти се наложи