199

зависимо, че бях се уплашила доста. Мама поблагодари на хората и се подпря на мен.

— Мамо, как си, ще можеш ли да ходиш?

— Ох, почакай малко, болката в гърба е толкова силна, от удара нещо щракна.

— Може би е добре да отидем в болницата?

— Нека почакаме малко, ей сега ще ми мине.

Ние постояхме малко и след това, лека-полека тръгнахме да се прибираме. Мама силно куцаше. У дома и стана още по-тежко. Не искахме да безпокоим татко, понеже мислихме, че всичко ще мине от само себе си, но болката само се усилваше и никакви хапчета не помагаха. Какво ли само не правихме: разтривахме с различни мазила, правихме компреси и даже нагрявахме болното място. Но от последната процедура на мама и стана още по зле. На медитации естествено не успях да отида, а когато вечерта се върна татко, вече бяхме използвали всички възможни средства, за да успокоим болката. Решението беше едно — трябва да се ходи на лекар. Татко позвъня на няколко места и уговори час с някакъв доцент в областната неврохирургия.

На сутринта нейното състояние рязко се влоши. Нетърпимата болка се пренесе и към единия и крак. Най-малкото движение предизвикваше силен пристъп на болка и се наложи да я закараме в болницата в полулегнало състояние. В неврологичното отделение след няколко рентгена и компютърни томографии, доцента установи, че мама отдавна е имала остеохондроза на гръбначния стълб, а от падането се е спукал един фиброзен пръстен и се е образувала 7-милиметрова дискова херния. В резултат от това бил затиснат седалищният нерв, което бе причината за силната болка в крака. След подробния преглед лекаря ни изпрати на консултация при неврохирург. Баща ми отново успя да се свърже с добър неврохирург, който преглеждайки резултатите на изследването направи извод, че операцията е неизбежна.

Това беше истинска катастрофа за нашето семейство. Не стига, че вече се бяхме нагледали на приковани към леглата болни, когато търсехме неврохирурга, но на това отгоре,