200

мама се бе наслушала на всякакви ужаси свързани с това заболяване от една своя позната, която както се оказа после, беше нейна бъдеща съседка в неврологичното отделение, на която предстоеше втора операция. Мама беше така наплашена от предстоящата операция, че след консултациите, в пълния смисъл на думата ние избягахме от неврохирургичното отделение. Ето така, абсолютно неочаквано за нас, бъдещето се украси в черни краски. Взехме решение да опитаме медикаментозно лечение, както се казва да се борим до последно.

От момента, в който мама влезе в неврологичното отделение, моя живот се промени напълно. Сутрин ходех на училище, а след това в неврологичното отделение. През цялото време се намирах близо до мама, за да поддържам нейния дух. Струваше ми се, че това беше много важно за нея. Вярно, лекарите се мръщеха от присъствието на външни лица, но татко бързо уреди и този въпрос. Болницата се превърна в мой втори дом.

Мама беше повече от огорчена, че на нашето семейство се бяха стоварили едно след друго толкова нещастия. Освен това от Москва бе дошло съобщение, че всички срокове са уговорени и хирурга е готов да ме оперира след новогодишните празници. Освен всичко, мама преживяваше тежко и факта, че бях оставила всички свои любими курсове и кръжоци, и дори настояваше да се върна към своя обичаен начин на живот. Но аз не исках да чувам и думичка за това. Усещах, че никой нямаше да се грижи за нея така, както го правех аз, на това отгоре без мен тя просто щеше да повехне от гнетящите я негативни мисли и цялостната тягостна атмосфера в отделението, където всички съседки разказваха единствено за своите болежки.

През първите дни, както аз самата, така и цялото семейство се намирахме в шок от случилото се. „Как можа да се случи такова нещо, — мислех си аз. — Така ненадейно, именно с мама. Колко е непредсказуем живота! На нас само ни се струва, че сме предвидили и планирали всичко, и че всичко ще си остане така. А в действителност, не мине се и ден и отново идва ново изпитание за издържливост, все едно