212

чувства, защото бе трогнат до дълбините на душата си. И тогава си помислих, че все пак всеки човек се страхува от смъртта, дори и такъв мъжага като моя дядо. Очевидно той също се страхуваше от неизвестността и това, което следва след смъртта, само че не беше споделял това с никого… Дядо се замисли за малко и произнесе: „Да, наистина излиза, че мъдростта е достояние на душата, а не на възрастта “.

На следващия ден забелязах, че в дядо настъпиха промени. Стана по-весел и изглеждаше много по-бодър, все едно беше открил отговорите на отдавна измъчващите го въпроси. Всички заедно тръгнахме към клиниката… Почти цяла седмица ходих на изследвания, правиха ми най-различни анализи и рентген. И на края в заветния ден с мама застанахме пред професора, възрастен приятен мъж. Той ни срещна по някакъв странен начин, в някаква степен изглеждаше объркан. Гледайки го, си помислих, че на моето тяло му остава съвсем малко живот. Настъпи неловко мълчание.

— Знаете ли, — започна той, разгръщайки снимките, — абсолютно нищо не разбирам. На тези снимки от месец септември, които ми донесохте, има явна патология, тумора е почнал постепенно да прогресира. А на тези, които направихме сега, всичко е чисто. Дори заръчах да направят втори снимки… Или на първите снимки това е грешка, макар да е слабо вероятно. Съдейки по документацията, на момичето са правени подробни изследвания не един път, или… просто не знам какво да мисля.

И вече обръщайки се към мен, професорът попита:

— Кога за последен път си имала главоболие?

— Аз ли?… Ами, — моята особа започна интензивно да си припомня, — сигурно някъде в октомври месец, добре си спомням. А после… — свих рамене.

И действително, съвсем бях забравила кога за последен път съм имала главоболие. Последните няколко месеца бяха наситени със събития и случката с мама съвсем ме накара да забравя за себе си и за своята болест. Единственото, което имаше значение за мен, това бяха духовните практики и грижата за мама.