216

мание и съжаление, че нямах възможността да присъствам на тези интересни събития. Но от друга страна, сега целия ми живот беше пред мен.

Пристигайки на последната спирка, видях огромна съвременна сграда, дворец на културата. Макар и местните да го бяха нарекли просто клуб. В него имаше и кино и множество стаи за различни кръжоци и прекрасна зала с огледала.

— Жестоко! Сега можем да правим всякакви „маймунджилъци“ пред тях, — шеговито произнесох аз, разглеждайки своето многобройно отражение.

В залата влезе Сенсей заедно с останалите ученици. Той сърдечно ни приветства, в това число и моята особа. Стискайки неговата ръка с възхищение го гледах в очите с един безмълвен въпрос „Как?“ Аз не просто вярвах, а знаех, че моето изцеление — е негово дело, при това не без намесата на висши сили, както каза професора „божествено провидение“. Но как успя да го направи, при това за такъв кратък срок? Защо болестта изчезна толкова бързо?

Бях изпълнена с благодарност, но бях способна да я изразя само с поглед, защото наоколо имаше много любопитни. И когато всички се запътиха към съблекалнята, събрах смелост и помолих Сенсей да поговорим на четири очи. На което той радушно се съгласи.

Ние влязохме във фоайето, и аз започнах да му показвам моите медицински свидетелства, разказвайки за московските събития. Моята особа се опита да му изрази препълващите ме чувства. Но от силното вълнение се излязоха само някакви несвързани откъслечни фрази на благодарност. Игор Михайлович, прелисти набързо всички снимки с професионалните движения на лекар и когато се запозна с документацията, добродушно ме попита:

— Доволна ли си?

— Много! Дори повече от доволна.

— Отлично, това е и най-важното.

— Не мога да разбера, имам усещането, че все едно изобщо не съм била болна… Но всички тези предишни снимки, лекарски заключения, медицински свидетелства, — смутено