251

следващата тренировка. Той е добър и ще помогне“. С тези добри мисли заспах.

На следващия ден тръгнах заедно с мама към чекръкчията. Генералът грижливо ни предостави своята черна „Волга“ и личния си шофьор, който добре познаваше пътя и местността. Когато пътувахме си представих по Володиния метод как този немощен старец — чекръкчия, образа, който изплува в моето въображение, поглежда мама и казва, че всичко е наред и че е станала някаква грешка. В това време забелязах как свихме в квартала, където ходим на медитации. „Познати места, — усмихнах се аз. — Какво нещо, такъв затънтен район, а как се слави със своите жители“. Отново се съсредоточих над желания резултат.

Пристигнахме в някакъв частен район. Забелязах къщата, където видимо приемаше чекръкчията още от далече. По точно не самата къща, а огромната тълпа от хора, които стояха до малката спретната къщурка. Наоколо имаше невероятно много хора. Шофьорът едвам паркира колата сред множеството други коли, обръщайки професионалното си внимание на това, че много от номерата на автомобилите бяха не само от други области, но дори и от други републики. Бях много учудена как това забравено от бога място е толкова известно.

Хората стояха на опашка, която приличаше на плътна стена и чакаха своя ред. Дори не ни помогна факта, че пристигнахме с черна „Волга“. Колкото и да се опитвахме да си проправим път през тълпата, не ни се отдаваше. Наложи ни се да застанем на опашката, както и всички останали, а мама се намираше в полулегнало състояние в колата. Номера ни беше 473. Но когато хората разбраха, че мама има остра нетърпима болка, ни казаха, че с такава болка чекръкчията приемал без ред и е нужно да се наредим на друга опашка най-отпред. Ние побързахме да се присъединим към чакащите, които бяха около петдесет човека. На мама дори и отстъпиха място на скамейката тези, които все още можеха да се държат на краката си. И започнахме да чакаме.

Бях изключително удивена от количеството народ и дори