252

малко се смутих. Хората на опашката бяха от най-различна възраст, от баби и дядовци, до съвсем млади хора с деца. А най-отпред стоеше човек с новородено детенце. Споделиха, че още на петия ден след раждането, му поставили диагноза „плексит“ — не можеше да си вдига ръчичката, някакъв вид патология. Общо взето, тук идваха хора с най-различни заболявания на гръбначния стълб, за които дори не бях чувала.

Една баба, седяща до мама, каза, че чекръкчията приемал по двадесет жени, двадесет мъже, а после десет от тези, които не са на опашката. Общо взето каза, че се минава бързо и за два часа ще успеем да минем. Помислих си, щом е такава работата, значи ще имам време хубаво да се съсредоточа върху оздравителната медитация на мама. В продължение на десет минути упорито се опитвах да се концентрирам, но не успявах, защото хората наоколо неспирно говореха създавайки ненатрапчив „шумов фон“. Неволно дори самата аз започнах да се вслушвам в разговорите.

— Голяма беда ни сполетя, голяма, — разказваше една възрастна жена, стояща до едно петнадесет годишно момиченце. — Дори ми става страшно, като си спомням. Няма нищо по лошо на света от това да имаш болно детенце. Моето внуче имаше страшна кифосколиоза, истинска гърбица. Лекарите казаха, че ще остане инвалид за цял живот. Всеки ден момичето идваше от училище разплакано. Дори и да бе красива в лицето, връстниците и я наричаха „изрод“. Къде само не бяхме, при какви ли специалисти не ходихме, дори и при екстрасенси я водихме — всичко без грам полза. Съвсем се отчаяхме. Дори веднъж едвам успяхме, Господ помогна да отървем момичето от бесилото. Цялата в сълзи, за какво и бил такъв живот, никой никога нямало да я обикне. Тя плаче, ние плачем, такава мъка, трудно е да го опишеш с думи…

Гласа на жената затрепери и тя плахо избърса падащата от лицето си сълза.

— Недей, бабо, — каза внучката. — Нали всичко вече мина.

— Да… Така е, в него ден отидох… на църква, да се помоля на Господа. А на следващия ден отворих вестника, а там