331

чанти и раници, Андрей едва не изгуби ума и дума. Безпомощно повдигайки ръце той избухна:

— Ти кво правиш бе! На северния полюс ли си се запътил? Отиваме само за една седмица, а ти си помъкнал провизии за три години напред! И на това отгоре тези огромни бидони с вода. Нали Сенсей ти заръча един, а не четири. Да беше докарал направо цистерна!

— Честно казано исках, но не успях. Нямаше подходящ транспорт, — с усмивка кимна Костя в посока „Волгата“ на баща си.

— Ама че работа, къде да събера всичкия този багаж! Какво да правя с тези бурета?! Вместо гуми на „Запорожеца“ ли да ги слагам?!

— Нали Николай Андреевич бе обещал да вземе ремарке.

— Именно, беше…

— Добре де, не се ядосвай, ще измислим нещо.

В продължение на петнадесет минути Андрей обикаляше около багажа и недоволстваше, а Костик му отговаряше:

— Ще видим как на морето ваше превъзходство ще благодари на мое величество за доставения му комфорт.

Докато Андрей продължаваше да излива своите емоции, Татяна попита Костик:

— Наистина, защо взе толкова багаж?

— Както се казва, на почивка, като на почивка. Нали се старая за всички, не само за себе си, — лукаво се оправдаваше „Философа“. — И въобще, всичко това е само прах и суета…

Хващайки Татяна нежно за талията, произнесе замечтано:

— На мен са ми най-скъпи твоите прелестни устни.

— Добре де, — леко го избута момичето, смеейки се със звънък смях.

Костик намръщи своето лице и с патос произнесе:

— Ех, гордостта на моето сърце си струва всички мъки!

И поглеждайки Татяна, добави:

— Тетивата тъй силно съм натегнал,

че страх ме е дали лъкът ще издържи!