344

ните създаваха приятен мелодичен шум, които се допълваше от гласовете на чайките нейде далеч… Не зная дали заради невероятната красота, или заради присъствието на Сенсей, а може и двете заедно, но моят „лотосов цвят“ осезаемо усили своята активност, разливайки по цялото ми тяло приятни вълни. За кратко в мен се появи такова необикновено чувство, все едно се бях разтворила в цялата тази заобикаляща ме красота и се бях превърнала в нейна неотменна част. Усещането беше почти мигновено, но незабравимо и потресаващо. Сенсей прекъсна блаженото състояние, в което се намирах и обяви сбор.

Слънцето започна да припича прилично. И за да ни „облекчи“ пътя назад Сенсей каза да бягаме до кръста във водата. Това се оказа невероятно трудно. Володя и Сенсей се понесоха напред като две торпеда надпреварвайки се един друг. Това даваше възможност на останалите от групичката да се изхитрят: едни бягайки до коляно, а други до глезен във водата. Когато стигнахме до лагера именно хитреците се размазаха на пясъка от умора, в това число и аз самата. А Сенсей и Володя продължиха да излъчват своя горящ оптимизъм и неизвестно откъде бликащата им енергия. След този „маратон“ дори предложиха на тълпата да поиграят водно поло. По-старшите момчета се възползваха от предложението, а останалите без сили се включиха в приготвянето на обяда.

Шетайки в кухнята аз наглеждах Сенсей. Той се смееше скачаше и лудуваше, както и всички останали момчета. По нищо не се отличаваше от тях, също толкова млад, здрав, весел и корав мъж. От една страна — обикновен човек… Но всеки от присъстващите тук, виждаше в него и нещо от себе си, някаква своя прелест и завладяващи ума със своята простота моменти. Неговата душа все едно бе диамант, на който всеки от нас от своя си ъгъл на зрение се радваше и преоткриваше нещо свое. И в същото време никой не успяваше да проникне в него докрай, никой не можеше да разбере кой е Той всъщност.

Когато най-накрая всички кротнаха в разгара на най-силното слънце, нашия лагер потъна в царски сън. Събудих