350

започна все по-често да мига с дългите си мигли… Тогава ми се стори, че детето концентрира своя поглед върху часовника, който проблясваше на ръката на Сенсей, докато той го галеше. Момчето хвана ръката му и се вкопчи в него, опитвайки се да го свали. То погледна въпросително право в очите на Сенсей и произнесе кратко и отчетливо:

— Дадеш!

От всичко видяно майката на детето припадна. Докато Николай Андреевич заедно с останалите се опитваха да я свестят, Сенсей свали своя часовник, даде го на детенцето и каза с усмивка:

— Ето детенце, вземи го за спомен.

Грейнало от радост и със сияеща усмивка то взе да си играе с него… Когато жената се свести, още дълго време не можеше да повярва, че синът й прогледна. Тя му даваше всичко, което имаше в чанта, а детето с видимо удоволствие разглеждаше нещата и на мига ги превръщаше в импровизирани играчки. Убедена, че детенцето вече вижда, тя го прегърна в скута си и благодарейки на Николай Андреевич и всички останали за оказаната помощ, хукна към своя корпус, за да съобщи новината на мъжа си.

На връщане Николай Андреевич не спираше да се чуди:

— Как Виталий Яковлевич успя със своите врели-некипели да пробуди вярата в хората и да постигне такъв терапевтичен ефект! Със собствените си очи видях, че момченцето беше сляпо. Хубаво, другите може да са подставени лица. Главата ми не го побира!

Погледнах към Сенсей, беше ми много любопитно какво ще му отговори. А Сенсей полушеговито му отговори:

— Сигурно не слушахте лекцията му особено внимателно. Следващият път да не забравите да си вземете бележник.

По пътя насъбрахме сухи клони за нашия вечерен огън. А по-големите момчета взеха някакъв полуизгнил дървен стълб, някога служил за опора на електрически стълб. Като цяло, съдейки по отличното настроение на Сенсей и събраното количество дърва, нощта обещаваше да бъде дълга и незабравима.