26

— опитваше се да ни оглуши.

Женя самодоволно се усмихна и махна с ръка по посока на Андрей.

— Ех, невежество! Абсолютно нищо не разбирате от нашето разбойническо акустично изкуство.

Всички отново се засмяха. Сенсей се усмихна и каза:

— Хайде, водете.

Стас, Женя, Николай Андреевич и Сенсей тръгнаха към мястото, а Руслан, който през това време излизаше от морето, попита Юра:

— Някога да си виждал делфин?

— Не.

— И аз не съм. Да отидем и да го видим тогава?

— Хайде.

Те побързаха да настигнат Сенсей, а след тях се помъкна и цялата наша компания, разкъсвана от не по-малко любопитство. След като Николай Андреевич забеляза този масов поход се спря.

— Ей приятели, А кой ще остане в лагера?

— И от кого да го пазим? — отговори Андрей вместо всички. — Все едно, наоколо няма и жива душа…

— Освен маниаците единаци. — със страшен „зад кадров“ глас добави Женя.

Всички се засмяха, а Николай Андреевич погледна с въпросителен поглед Сенсей.

— Нищо страшно, — отговори той на неговия мълчалив въпрос.

— А колите?

— Не се коси, това са само ламарини. В краен случай и пеша можем да стигнем до града.

— Така си е, — подкрепи го доктора с весел тон, — Освен това ходенето пеша е полезно за здравето!

След около двадесет минути пеша забелязахме надуваемата лодка, която беше извадена на брега, а до нея седяха Володя и Виктор и поливаха с морска вода видимо от съжаление неподвижния делфин, макар да бе съвсем очевидно, че това вече няма как да му помогне. Делфинът лежеше на земята с