27

глава обърната към брега, а плискащите се вълни едва докосваха опашката му.

Пристигайки, мълчешком заобиколихме това изключително същество. Първото, което ме порази, бяха неговите притворени тъмнокафяви очи, застинали в позиция изразяваща силна болка и страдание, все едно човек преживяващ някаква непоносима мъка. Неговият тъмен, почти черен гръб, овлажнен от човешките ръце отразяваше яркото слънце с блясък и пораждаше илюзията за тяло изпълнено с живот. Бялото коремче и красивите черно-бели ивици от двете страни контрастно се открояваха върху идеално гладката кожа. Около симпатичната муцунка с леко издадена долна челюст се открояваха светли участъци. От страни на туловището, малко по-ниско от главата се намираше прободна рана, от която съвсем леко струеше кръв. „Вечната“ добродушна усмивка на делфина изглеждаше абсолютно нереално на смъртния му одър. Гледайки това безобидно и дружелюбно същество, сърцето ми се свиваше от мъка и невъзможност да помогна с нещо.

— Кой би могъл така да го…? — тъжно попита Андрей, гледайки делфина.

— Очевидно рибарите са го ударили с канджата, — отговори Сенсей, оглеждайки раната.

— Господи и за какво?! — С жалост в гласа промълви Татяна.

— Понякога делфините отмъкват улова на рибарите и им късат мрежите. Но делфините са само животни. Те плуват там, където има улов. А хората… — Сенсей въздъхна тежко, погледа му стана някак суров, — ги убиват за това.

Сенсей замлъкна, а у мен в този момент избухна цял поток от чувства. В гърлото ми заседна някаква буца, а в очите ми напираха сълзи. Коя твар, по друг начин не ще наречеш такъв човек, е вдигнал ръка срещу това прекрасно същество? Та това е делфин, пълноправен обитател на планетата Земя, жител на океана. И неговият дом е много по-голям от нашия. Ние хората трябва не да убиваме тези дружелюбни същества, а да се учим от тях и тяхната естествена радост и умение да