32

тогава щеше да плуваш… Добре е, че поне някак успява да се придвижва.

— Да, доста е немощен, — произнесе замислено Сенсей, гледайки как тъмния силует с плавник приличащ на полумесец, който се отдалечаваше навътре в морето, периодически се губеше сред вълните.

— Това и говоря, дали ще оживее? — деловито произнесе Женя.

— Пу, пу, — изрече Стас.

Същото направи и Женя. Плю три пъти през лявото си рамо и сваляйки своята бейзболна шапка почука по главата си. Стас забеляза движението му и се усмихна:

— На дърво трябва да се чука, на дърво.

— Така де, на дърво, — отговори Женя, все едно това бяха някакви житейски дреболии.

Ние се усмихнахме, а Стас махна с ръка и се обърна към нас:

— Помогнете ни да занесем вещите, че целият ни риболов се провали.

Не се наложи да ни подканват. Всички дружно тръгнахме да разтоварваме багажа от лодката, която момчетата пуснаха да плува по плиткото и взеха да теглят покрай брега.

Докато се готвехме, излезе силен вятър. Тръгвайки към лагера отново погледнахме в далечината да видим нашия делфин, но вече не се виждаше. Заедно с шума на вятъра се чу печален глас на чайка кръжаща над водата… Да, за съжаление всичко в този живот има своето начало и край.

Всички увесихме носове. Очевидно никой от нас не искаше да повярва, че нашият едвам оживял делфин е потънал, макар здравият разум да подсказваше обратното. Известно време вървяхме мълчешком. Всички с надежда поглеждаха в далечината. Но всеки път с тъга спускаха своя поглед в краката.

— Е не, в края на краищата, — Женя пръв не издържа на това траурно мълчание, — делфинът не потъва, той все пак е риба!

— Потъват, — отговори Сенсей с равномерен и спокоен