42

щом дори не искат да разберат един другиго?

— Тъкмо това е най-трагичното.

В това време ние с Татяна вече привършихме. Аз разколебана се доближих до Сенсей, надявайки се да разрешим облога, преди да сме го реализирали.

— Аз, такова…

Сенсей не ми позволи да изкажа нахлулите в мен съмнения и някак добряшки произнесе:

— Върви и се подготви, адаптирай се към водата.

Неговия мек и уверен тон малко ме успокои. Все още се надявах, че това е някаква шега. Двете с Татяна тръгнахме навътре в морето. Там вече ни чакаше групичката от поддръжници — Костя, Андрей и Славик. Трябва да отбележа, че нашата голяма дружина се раздели на две половини: тези, които шеговито подкрепяха Женя и Стас, и тези, които шеговито ми „съчувстваха“.

За разлика от по-големите момчета, които като торпеда влетяха шумно в морето, гмуркайки се, за да охладят своите нагорещени от слънцето тела, ние с Татяна, както винаги, се опитвахме постепенно да свикнем с водата. А „съчувстващата“ групичка реши да ускори този процес пръскайки ни с вода от всички страни, един вид помагайки ни да се адаптираме по-бързо. И тъй като настъпваха откъм плиткото, двете с Татяна нямахме друга възможност, освен да се спасяваме към дълбокото.

Гледайки как Женя и Стас тренират своето дишане преди експеримента, Костик сложи на главата си венец от водорасли все едно е победител и започна да ме наставлява как да се гмуркам. Целият този процес бе съпровождан от непрестанни шеги и смях на всичките ни приятели. Но независимо от философските му напътствия, моите силици по задържането на дишането стигаха не за дълго. Костик дори се опитваше лекичко да ме придържа за раменете, когато се гмурках, продължавайки да нарежда своите „директиви“. Но с тези си действия само усили страха ми, тъй като в края на краищата инстинкта ми за съхранение надделяваше и с изключителна ловкост успявах да се изскубна към повърх-