76

воги, безкрайно разочарование, лъжите и илюзиите на пустинята.

Жегата станала нетърпима, тялото изнемогвало от жажда и глад, но Пътникът вече не му обръщал внимание. Той вървял ли вървял, докато в него имало някакви сили. Окончателно изнемощял, се строполил в нажежения от слънцето пясък и не можел дори да помръдне с пръст. Само очите му съзерцавали безкрайния простор на чистото небе, което в далечината се сливало с дюните. Пътникът погледнал множеството песъчинки пред своето лице. Всяка песъчинка с нещо се отличавала от другите. Но в своята маса, различията изчезвали. Вятърът с лекота ги премествал.

Тогава си помислил: „Аз съм същият както тази песъчинка. Не знам кой съм. Но щом съществувам, то Някой ме е създал. А щом Някой ме е създал, означава, че това е Неговата воля. Тогава моите скитания тук са само част от Неговия замисъл. И тази пустиня е само мястото, където въплъщава Своята Воля. Това, което преживях просто е трябвало да преживея. Та нали смисълът не е във външното придвижване, а във вътрешния смисъл. Ако умра, какво ще се промени? На тези песъчинки не им е нужен моят живот. Но защо тогава ме е създал? Колко жалко, че изпуснах змията…“

Пътникът изпаднал в безсъзнание. Събудила го ярката светлина. Той притворил очи и прикрил лицето си с ръка. Сторило му се, че светлината намаляла. Тогава махнал ръката от лицето си. Видял, че вече е нощ. Пред него горял огън. А до огъня седял Странник и готвел храна. Тогава Пътникът го попитал:

— Кой си ти?

— По-важното е, кой си ти? — чул той в отговор.

— Не зная, — казал Пътникът. — Толкова дълго вървях, че забравих кой всъщност съм.

Тогава Странникът му подал една делва, пълна