82

— Аз бях Готвачът на този свят.

Утолявайки своя глад и жажда, Пътникът обърнал внимание на своите дрехи. Те били вехти и изпокъсани. Той се засрамил от вида си.

Странникът забелязвайки това казал:

— Няма защо да се срамуваш от дрехите си. Дрехата е само частица от единния процес на съзиданието и разрушението. Няма нищо по-глупаво от това, да си угаждаш на дрехата. Та нали това, което е нейната същност, те затваря в пределите на своето тясно пространство, отдалечава те от света и те потапя в съмненията и страховете породени от това отчуждение. Кара те да съществуваш заради нейните форми и външни илюзии, които видът и създава за другите, ангажира те да й робуваш. Та нали всяка форма си има свои правила, а правилата са просто съвкупност от контрасти.

Твоята дреха има предел. Тя се износва. Нали си свободен да не я носиш. Но износвайки едната, ти обличаш друга дреха. И без да си разрушил предела, да преследваш безпределното е гибелно.

И пътникът отново се изумил:

— От къде знаеш толкова много за дрехите?

— Аз бях Шивачът на този свят, — последвал отговор.

Пътникът се огледал:

— Кажи ми как попаднах тук?

— Ти дойде. — отговори Странникът.

— Но аз помня само жегата и пясъка.

— А какво видя?

Пътникът започна да си спомня:

— Видях сух трънак, който вятъра търкаляше. Той оставяше следи на пясъка. Вървях след него, мислейки, че ще ми покаже пътя. Но вятърът смени своята посока и се върнах там, откъдето бях тръгнал. Реших, че е безсмислено да бягам след сух мъртъв трънак, защото няма живот в него.