87

крайните дюни на пустинята. Видях множество различни песъчинки. Но в своята маса различията им изчезваха. Вятърът определяше тяхната посока.

На което Странникът отговорил:

— Небето и слънцето извършват промените. Те са способни да преобразяват нещата, за да може всичко живо да следва своята природа. Небето и слънцето преумножават пълното и унищожават празното. Пустинята се движи в покоя. Тя е мъртва, но е способна да ражда миражи, за да подмамва живото с нейните илюзии. Пустинята унищожава пълното и изпълва празното. Песъчинките в своя сбор следват движението на пясъка, тъкмо за това стихиите указват тяхната посока.

Тогава Пътникът признал:

— Аз си помислих, че съм както тази песъчинка. Нали не зная кой съм. Но щом съществувам, тогава Някой ме е създал. А щом Някой ме е създал, то е било по Негова воля. Тогава моето скитане тук е само част от Неговия замисъл. Ако умра, какво ще се промени? Та нали на тези песъчинки не им е нужен моя живот. Но защо тогава Той ме е създал?

— За да станеш Човек, — прозвучал отговора.

— Да стана Човек?! — удивил се Пътникът. — Но какво представлява моя живот?

А Странникът произнесъл:

Падналият камък в пясъка — шумолене на песъчинки.

Плискащата се вълна — шумолене на песъчинки.

Твоят стремителен бяг,

Стъпка в пясъка — шумолене на песъчинки.

Животът — е само крачка,

А годините в него — шумолене на песъчинки.

Пътникът помислил и отново попитал:

— Но какво означава това?