97

на някого болка.

Делфините кръжаха около нас и макар да бяха представители на дивата природа, изобщо не се страхуваха. Дори ни позволяваха да ги галим, вярно, само тогава, когато Сенсей беше наблизо. И ако в паузите на своята игра ни позволяваха само да ги докоснем, то на Сенсей с охота позволяваха да ги чеше по коремчето, особено по-големия делфин. Между другото, Николай Андреевич бе първият, който забеляза заздравялата рана от едната му страна, малко по-ниско от главата. При това на абсолютно същото място, както на делфина, който „погребвахме“ сутринта в морето.

— О! Нима това е нашият стар познайник? — С удивление и възторг произнесе Николай Андреевич към Сенсей, разкривайки неговата самоличност.

Сенсей само се усмихна загадъчно.

— Да бе, това е друг делфин, — изрече със съмнение Руслан. — Нима раните заздравяват толкова бързо?

— Кой може да каже? — сви рамене психотерапевтът, поглеждайки с хитра усмивка към Сенсей. — Средата тук е особена… Та нали на делфина имаше стари рани близо до същото място. Ето гледай…

Върху черния му гръб добре се виждаха бели ивици, все едно оставени от зъбите на огромен гребен.

— Вярно, това е нашият делфин! — доволно се усмихна Володя. — Истински боец! Аз също забелязах тези следи тогава.

— Рибарите ли са го подредили така? — попитах аз Сенсей.

— Не. Това са следи от зъбите на себеподобните. Това е от неговия непокорен характер на млади години.

— Е не, не може да бъде същия делфин, — продължаваше да ни убеждава, а може би по-скоро себе си, Руслан. — Просто всички тези делфини си приличат все едно са по калъп.

— Обиждаш, — с усмивка произнесе Сенсей. — само за невнимателния човек всички делфини са еднакви. А всъщност, при делфините, както и при хората почти никога не се