109

усилва с всяка изминала секунда. В крайна сметка станала толкова непоносима, че не можел да я търпи. Антипий бързо се облякъл и излязъл навън.

На студа му станало малко по-леко. Духал леден пронизващ вятър. Валял сняг. Антипий решил да се скрие от суровото време в една копа сено, наблюдавайки от там бушуващата природна стихия, усещайки силната жега в гърдите си, започнал още по усърдно да се моли на Бога. Толкова искрено се молил, че забравил и за времето и за мястото, където се намира. Нахлуло необикновено чувство за близост с Бога, близост на най-скъпото и родно Същество на неговото сърце, от което му станало удивително леко и приятно на душата.

Вече се съмвало. Вятърът внезапно утихнал, а снеговалежът спрял. На хоризонта през сивите облаци започнали да пробиват първите лъчи, оживявайки околното пространство със своята игра. Тогава Антипий видял недалеч от себе си необикновен старец в черни одежди. Прошарените руси коси и снежнобялата брада описвали неговия необикновен лик. Лека приветлива усмивка блуждаела на уста му, необикновените очи гледащи направо в душата на момъка, излъчвали дълбоко съчувствие и неизмерима доброта.

Старецът започнал да се приближава, незабележимо и безшумно, стъпвайки с босите си крака по снега. Удивително, но Антипий чувал неговите приветствени слова, ласкаещи слуха му с мелодичния си глас, дори без да си отваря устата. Той се спрял съвсем близо и Антипий почувствал тънкия, благоухаещ аромат, който се носел от него. Неочаквано от гърдите на стареца започнала да изниква ярка синьо-бяла топка. Нейната светлина била невероятно чиста и ярка. И в същото време не заслепявала очите, а напротив, привличала погледа със своята мека светлина и завладяващи сини преливания. Сред този поток от чиста светлина, започнали да се появяват златни букви превръщащи се в единен текст. Антипий веднага разбрал какво било написано, тъй като в главата му зазвучал мелодичният глас на стареца с думите на душеспасителната молитва: „Отче мой Истинни! На Теб Единен уповавам и Те моля, Господи, единствено за