149

влизам в мокротията, ще бъде прекалено. — И поглеждайки в канчето, предложи:

— Чая също може да свърши работа, предполагам?

— Хайде, хайде, — подкани го шеговито Сенсей. — Тези разходки са много полезни за твоя мозък.

Женя се изправи, независимо от нежеланието си и мърморейки като стар дядка, се насочи към морето. Николай Андреевич следейки с поглед момъка, произнесе:

— Не роптай, Женя. Истинска грехота е да не се разходиш в това време.

Вечерта действително беше великолепна. Морето беше тихо. Небето бе обсипано със звезди, а сред тях грееше ярката луна. Тишина и спокойствие, истинска благодат.

Загребвайки вода, Женя, без да бърза се насочи към нас, стараейки се да не разлее пълното канче с морска вода. Но видимо усещайки нашето внимание той ускори своята крачка, приближавайки Сенсей той му подаде канчето с поклон все едно бе келнер.

— Заповядайте, вашата поръчка. Това е подарък от фирма „Нептун“. Всяко стотно канче идва с бонуси — бактерии, чехълчета, микроби и екскременти от най-близкия град, при това абсолютно безплатно! Тоест Даром!!!

— Благодаря, — в същия шеговит тон отговори и Сенсей.

Докато приятелите се смееха, раздувайки темата, Сенсей постави пред себе си канчето, покри го с ръце и се съсредоточи. Но на тези негови действия почти никой не обърна внимание, тъй като Женя напълно влезе в ролята на комичния келнер и заразказва на компанията някакъв смешен виц, след който всички дружно се разсмяха. Аз също се засмях, но изведнъж почувствах дискомфорт, който започна вълнообразно да нараства. Дори не можех да разбера какво точно беше това. Призля ми, започна да ми се замайва главата. Почувствах слабост в тялото си, започнаха да ме болят костите. Първото, което дойде на ум бе — мисълта, че съм се натровила с някаква храна. Това бе напълно възможно, жега, слънце. Но повече ме смущаваше необикновеността на симптомите. Все едно не само се бях натровила, но и се бях