150

люляла до повръщане на някаква люлка. И най-важното, от дълбините на съзнанието ми започна да се надига някакъв необичаен страх. За миг ме обзе паника, от която исках да избягам, където ми видят очите, макар и да нямаше видими причини пораждащи тези чувства, най-малкото визуални такива.

Не мина и минута, когато Сенсей върна канчето на Женя, който продължаваше да забавлява народа със своите вицове.

— Ето, върви и я излей обратно в морето.

Женя погледна водата и попита, явно очаквайки да види там нещо повече:

— Това ли е всичко?! Да, винаги така се случва! Най-интересното минава покрай очите ми.

Руслан, който седеше недалеч от него, с любопитство изви шия, опитвайки се да надникне в канчето. А Женя тутакси реагира:

— Какво си навираш носа, чадо? В него не растат водорасли и не плуват бактерии с корема нагоре. — И захлупвайки шапката му до носа под акомпанимента на нашия смях, добави: — Така че можеш да палиш лампите, филма се отлага.

Похода на Женя към морето и връщането му с празното канче бе съпровождан с бурен смях. А на мен изобщо не ми беше до шеги. Страхът ми нарастваше. Всичките ми вътрешности започнаха да се бунтуват. Вече едвам успявах да се сдържам. Струваше ми се, че още един миг и ще припадна. Но в този момент задуха свеж морски вятър, който макар и мъничко, облекчи моето състояние. Зарадвах се и насочих лицето си срещу него, предполагайки наивно, че щом малко ми е олекнало, всичко ще се размине. Но не стана така.

Вятърът започна да се усилва. Морето зашумя. В светлината на лунната пътечка с ужас констатирах, че заформящите се вълни се издигаха все по-високо и по-високо с всяка изминала секунда. Момчетата притихнаха и започнаха да се озъртат.

Резките пориви на вятъра започнаха силно да опъват палатките ни. Всички празни торбички в миг излетяха и за-