152

да помръдне, наблюдавайки паниката ни все едно гледаше в киното някакъв остро сюжетен филм.

Изведнъж към Сенсей дотича Женя. Опитвайки се да надвика дивия рев на урагана той произнесе: — Сенсей! Ще отнесе палатките! Какво да правим? Трябва да се омитаме веднага! Водата ще ни…

На което Сенсей, за мое огромно удивление, а съдейки по лицето на Женя и за негово, извика в отговор:

— Донеси канче море!

— Какво?! — не разбра той, мислейки, че му се е причуло.

— Казвам, донеси едно канче море! — отново викна Сенсей.

Женя тотално шокиран го погледна, не вярвайки на ушите си.

— Как така канче море? Гледай какво става, морето направо ще ме помете, барабар с канчето… А и теб самия още съвсем малко и ще помете! Само погледни какви вълни се задават…

Вълните бяха действително огромни и с всяка секунда се приближаваха до мястото, където седеше Сенсей. Удряйки се в брега те с грохот изхвърляха своите пръски. Подхващани от вятъра, тези едри и студени капки, досущ като град се врязваха в нашите лица и дрехи. А Сенсей независимо, че целия беше вир-вода дори не помръдна да се обърне и да погледне огромните черни вълни. В отговор на неговата тирада той само се усмихна, подобно на доволен майстор от свършената работа. Момъкът разбра, че не ще го спечели със своята жалост, доводи или заплахи, а искрено произнесе:

— Мама мия!

И очевидно съпротивлявайки се отчаяно със своята логика, той започна интензивно да търси сред целия този хаос своето канче. Всички останали продължаваха да се лутат в паниката — кой бягаше да прибира някакви вещи, кой се суетеше около колите. А Женя започна да пита лутащите се дали не са виждали неговото канче, но те изглежда не можеха да разберат какво иска от тях. Когато Женя попита Стас за канчето, втория му се развика направо в ухото.