166

мена, — проговори Володя.

— Да, има предостатъчно от тях във всички времена, — с тъжна усмивка отговори Сенсей. — Алчността е най-любимия порок на Животинското в човека. При това не само сред миряните, но за съжаление и сред монасите. Дори по времето на Агапит, много от братята в манастира, където живеел, обичали златото много повече от Бога и използвали своя монашески чин, за да измолват пари от бедните…

По времето на Агапит, много от тях се страхували от него. Макар и Агапит да не осъждал никога никой. След неговата смърт, влюбените в златото тайничко си отдъхнали, тъй като вече го нямало Този, който не давал покой на тяхната Съвест. В последствие, описвайки живота в манастира те скрили много от истинните деяния на Агапит. Опитвайки се да издигнат своята собствена значимост, приписвайки неговите чудеса на себе си. По същия начин било скрито и Учението, което той излагал, говорейки с истинните думи на Иисус, защото то пречило на техните користни желания и стремежи към власт и богатства. А народната слава, с която се сдобил манастира благодарение на Агапит и неговите ученици, използвали за свое облагодетелстване, измисляйки все нови и нови начини за изкарване на пари и достигане на политически цели.

До голяма степен светостта на тези чудаци била не по-голяма от търгашите на пазара. — И въздъхвайки тежко, Сенсей произнесе: — Хората си остават хора, каквато и дреха да надянат на гърба си… А сред всички, които наричали светци, истински Свят бил Агапит, защото в него се намирал самият Свети Дух.

Възцари се мълчание.

— Кога е умрял Агапит? — попита Татяна.

— Октомври 1095 година.

— А Антоний? — попита Виктор.

— През 1073 година… Между другото, преди смъртта на Антоний се провел много интересен разговор между него и Агапит, свидетел, на който станал един млад послушник, който се грижел за Антоний. Именно той в последствие оти-