167

вайки в Атон, оставил там запис за това събитие в своите възпоминания. И така, когато Агапит влязъл при Антоний, той бълнувал, продължавайки да нашепва една и съща молитва, от която до послушника достигали само откъслечни думи. Агапит погледнал Антоний, усмихнал се и добавил към неговите думи: „…И те моля Господи единствено за спасението на душата своя, да бъде Твоята воля свята…“ При тези думи Антоний изтръпнал и отворил очи. Погледът му засиял, след като се срещнал с този на Агапит. Той започнал дрезгаво да повтаря: „Гавриил! Гавриил!“ И протегнал ръцете си към него. По бузите на стареца потекли сълзи. Агапит се приближил и го хванал за ръцете. А Антоний продумал: „Боже мой, Агапи, та това си ти! Как така не Те познах по-рано! Как съм можел да бъда толкова сляп в сиянието на Твоите лъчи?!“ Той започнал да мърмори нещо, все едно се боял да изрече всичко, което чувствал в своята душа. След това разказал за своето юношество и за стареца, който му дал тази молитва, за това, как цял живот Го чакал, а той, както се оказало бил до него. И неуспял да се срещне, вече му се налагало да се разделят. На което Агапит му отговорил: „Ти цял живот бе до мен. Нима мислиш, че там ще те напусна? Ако цял живот си пребивавал в Любов към Бога, кой може да те отдели от истинния райски плод, който си сътворил със своето сърце и вяра. Вярата твоя никога не те напусна в миговете ти земни, умът ти не се поддаде на съблазните на тленното, а към доброто съвестта ти остана чиста. До сега си молил Бога единствено за спасението на душата своя, произнасяйки молитвите от нейните дълбини. Разтворил си своята душа за среща с Него, и Бог е разтворил Портите Свои пред теб. Наслади се на Божието благоговение. Истина ти казвам, приживе си придобил съкровище вечно — царството вечно Господне, където лично ще те изпратя“.

Агапит и Антоний затворили очи. Докато Агапит със своите уста шепнел беззвучно молитвата, Антоний с блажена усмивка на уста направил своя последен дъх. И душата му