209

почвали да търсят в пепелта така нареченото рингсе. Това твърдо вещество, приличащо повече на кехлибар. По него учениците съдили за духовността на своя Учител. Смятало се е, че колкото по-голям бил, толкова по-духовно извисен бил починалия човек. Та така, рингсе – не е нищо друго като мозъчния пясък на епифизата. Този пясък и до днес остава загадка за учените. А в древен Тибет за него знаели като за място на концентрация на психическа енергия…

Така че шишарковидната жлеза е била известна много отдавна. Само че са наричали този орган с различни имена. По принцип шишарковидна са започнали да я наричат през втори век от новата ера, когато древноримския лекар Гален я сравнил с шишарка. Така и тръгнало. На латински език започнали да я наричат glandula pinealis, на името на италианския бор – пинии.

– А епифиза?

– Епифиза – това вече е гръцко название „epiphysis“, което означава „израстък“.

– Да, човек може да се обърка с всички тези названия, – произнесе шеговито Женя.

– Но най-интересното е в това, че колкото повече хората се отдалечавали от древните познания, колкото по-интензивно се е развивала ортодоксалната медицина, толкова повече са се губили истинските знанията за функциите на тази жлеза. Епифизата въобще се е смятала дълго време за рудимент. Макар търсещите умове по един или друг начин да са достигали до истината. Да вземем например Рене Декарт, който живял в началото на 17-ти век. Невероятен човек! Не е учудващо, че с неговия ум и стремеж за самоусъвършенстване бил и философ, и математик, и физик, и методолог на науките едновременно. Той също изказал мнение за това, че душата се намира в малката шишарковидна жлеза, разположена в центъра на мозъка. Може да се каже, че бил много близо до истината и почти се докопал до истината… Нещо повече, още в онези времена Декарт указвал за наличието на функционална връзка между шишарковидната жлеза и зрителната система, което било доказано много