222

простичко, че се учудват как до сега не са могли да проумеят това елементарно нещо. Тоест човек се пробужда духовно. Но… минава ден, два и започва духовния спад. Активизира се животинското начало. Човек вече не чувства предишната възбуда. Започват да го атакуват мръсни и подли мисли, че всичкото това духовно – е тъпотия, някаква „измама“. Започва да си мисли, че се занимава с глупости, че се побърква, още малко и ще го хване шизофренията, тъй като започва да се променя и да се различава от всички останали. Започва да го мързи да се моли, да медитира. В ума му възникват хиляди оправдания, че е изморен, че не му стига времето… Заражда се усещането за някаква неловкост, стигаща до потискащото чувство на вина за преживените моменти на духовна извисеност. Но вина пред кого? Пред собственото животинско начало! Започват да го налягат различни проблеми, нещо извънредно се случва. Човек се потапя в тези проблеми. Общо взето, прави се всичко, за да се отвлече вниманието му от духовното. И човек се поддава на тези провокации и губи този бой със своето животинско начало, забравяйки за това, което е изпитал буквално преди два дена.

Умния човек ще си изясни ситуацията, ще се опита да разбере, защо го няма желанието, тази възбуда, защо го няма предишното удоволствие от изпълнението на духовната практика. Той ще разбере, чисто и просто, че се е активирало неговото животинско начало… А глупавия човек ще тръгне по повода на своята материя. Но след известно време, когато отслабне натиска на животинското му начало, той отново ще се хвърли в търсене на духовното, ще започне да чете, да препрочита… Постоянно са му нужни примери, някакви доказателства, демонстрации на духовните възможности. Всичко това отново ще провокира мощен духовен изблик. Дадения процес може да се сравни с изхвърлянето на адреналин при силна възбуда. Но след това, когато действието на тези „хормони“ утихва, човека отново чувства спадане на силите и отново се предава на своето животинско начало. За да не се случва това, трябва да се знаят ясно мно-