239

ставата си, ту на гробницата, ту на околните хора. Те също я гледаха мълчешком, не вярвайки на очите си. Жената се запъти към Сенсей, единствения човек, с който общува за малко и радостно произнесе: „Аз ходя, аз ходя, не мога да повярвам! Цели пет години…“ В този момент погледна в очите на Сенсей и се умълча, повдигайки с удивление вежди. Погледна към портрета на Агапит, после към Сенсей. И все едно идвайки на себе си, произнесе: „Ой, извинете, постоянно пред очите си виждам преподобния Агапит. Каква радост, ще отида да запаля една свещица…“ Тя отиде до светите мощи, целуна ги, прекръсти се и тръгна към входа, обръщайки се през цялото време към Сенсей и кръстейки се радостно. Останалите присъстващи, в това число и Макс се стълпиха около гробницата. Сенсей, както и преди стоеше до колоните на храма.

– Вашия познат действително много прилича на Агапит, само, че на стари години, – произнесе мъжа, който стоеше до Макс.

– Не може да бъде! – Макс се опитваше да разгледа добре със своята свещ портрета. – Къде?

– Ето погледнете сами. Аз, млади човече съм професионален художник, имам непогрешима зрителна памет.

Макс най-накрая успя да разгледа портрета.

– Хъм, точно! Я погледни… – Макс се обърна, за да покаже на Сенсей сходството. Но него вече го нямаше в помещението. Тогава той побърза да се измъкне от купчината струпали се хора и настигна Сенсей чак на изхода от пещерата.

– Отиди, погледни! Представяш ли си, там стои твоя портрет на стари години!

– Виждал съм го вече, – някак обикновено произнесе Сенсей, все едно ставаше въпрос за отдавна познат образ.

Двамата тръгнаха към изхода, Който водеше в центъра на Кръстовъзхвалната църква. Тяхната група вече се бе разотишла. Макс и Сенсей минаха през църквата и излизайки навън се запътиха към Далечните пещери. Макс все още се намираше под впечатлението от видяното.

– Може ли такова нещо, само как се изцели старицата! А