245

лите му се събраха около края на приемния му ден, всеки със своя причина, но основно да си поговорят за живота насъщен. Просто ги теглеше да виждат Сенсей всеки ден, след дневната битова суета. Тези гостувания им станаха като традиция. Както се казва младите имат в излишък свободно време.

От приемната излезе последния пациент. Приемната беше малка стаичка, където се намираха лекарската маса, два стола и в ъгъла икона със запален светилник. Това беше всичко. Приятелите седяха в следващата стая, малко по-широка от приемната, но с не по-малко скромна обстановка. Дървени скамейки, закачалки и печка, запазена от незнайни времена.

Независимо, че вече нямаше хора, Сенсей не бързаше да се прибира, все едно очакваше някого. След около 15 минутки действително се чуха нечии стъпки. Някой почука внимателно. Вратата се отвори. Влязоха две възрастни монахини, които придържаха с ръце необикновен старец, който бе около 90-те, слаб и доста висок на ръст, около метър и деветдесет. Правилни славянски черти на лицето. Брадата и средно дългите му коси бяха бели като сняг. Облеклото му беше топло, някакво старинно расо. На краката ватирани стегнати с върви обуща. Краката на стареца явно бяха болни, понеже всяко едно негово движение му струваше големи усилия. Независимо от старинния му външен вид, очите му излъчваха живителна добрина и вътрешна сила.

– Мир вам, мир на този дом, – произнесе старецът, който се прекръсти и поклони.

Монахините направиха същото. Приятелите, седящи на скамейките дори леко се стъписаха от тези чудати, отдавна забравени думи и необикновения вид на възрастния човек.

– Здравейте, – бе единственото, което успяха да изрекат, кимайки объркано с глави.

През това време излезе Сенсей от своята приемна.

– Мир на душата твоя, Антоний, – произнесе той с не-