247

ни времена ги чакат. Как да се облекчи участта им?

– Светлина моя, Антоний… Толкова ме радва любовта и грижата твоя за душите намиращи се в този миг. Но струва ли си да терзаеш душата своя за тези, които слушат, но не чуват, които живеят по законите на плътта, и не чувстват с душата своя.

– Но нали не всички са загубени. Има и просто заблудени. А няма кой да ги дири сред гетата на безверието.

– Зная за какво си дошъл да ме молиш, Антоний. Тайните ти мисли са ми ведоми. Макар и да са останали малко като теб, стълбове силициеви, на които се крепи Православието, което ми е на сърце и е способно да разпалва искрата божия, но ръката ми не може да се вдигне да продължа мъчението твое.

– Да, телесата ми са немощни, но духа ми е здрав и могъщ… Поне един, дори и за ръка, но ще успея да изведа към светлината Божия.

Чу се благ смях.

– Ох, зная те Антоний! Дай ти воля да водиш за ръка, и ще подгониш цялото стадо свое в райската градина.

– Помилуй мя, Светлина моя Пречиста! Беше ми дадено да видя всички мъки адски, които ще изпитат всички загубени чада. А тези чада, са като малки котенца, слепи още от рождение. Не виждат къде да вървят.

– Че не виждат, не виждат. Но Словото нали им бе дадено. И чуха също, но не вярват. А в Бога трябва да се вярва. Казано е: „Бди!“ Следователно бди! Казано е „Укрепвай любовта своя“, следователно укрепвай.

– Всичко това е така… Но глухотата им е от неразбиране. Изкушават ги миражите на адската пустиня. Тъй като не знаят, че всичко това е лъжа призрачна, водеща към гибел душата.

– Не е, че не знаят, светлина моя Антоний, а не искат да си признаят. Помислите им към празното теглят, чиято същност – е прах. Какво да се прави? Ако градинарят не се бори с червеите, тогава и плод достоен не ще отгледа…

– Цялата тази суета мирска не им дава покой.