37

предполагаемата трапеза щеше да представлява някаква маса със сервирани на нея сандвичи, салами и напитки, в краен случай и с плодове, донесени от яхтата. Така да се каже това бяха всички мои впечатления, почерпени от филмите за стиснатите богаташи. Но от това, което видяхме, направо загубихме ума и дума, тъй като многократно надмина нашите очаквания.

Недалеч от нашия лагер се бе появило цяло изключително комфортно съоръжение във вид на огромна копринена шатра в прасковен цвят, която бе опъната направо на брега. Освен това във върха си бе сребриста на цвят, все едно беше покрита с някакво фолио. Зад полупрозрачната коприна се белееше маса, цялата накичена с разноцветни блюда. Направо не вярвахме на очите си. От тази красота направо ни секна дъха. Единственият от нашата компания, който не бе удивен от този разкош беше Сенсей. Той единствено въздъхна, гледайки на шатрата и с усмивка каза на Ариман:

– Както винаги, един и същ репертоар.

А той се усмихна, очевидно доволен от предизвиканото в нашата група впечатление и със смях му отговори:

– Какво да правиш, навик.

– Всичко естествено е прекрасно, но… Ти дойде тъкмо на време, но днес ми е ден за постене, – полушеговито произнесе Сенсей.

– Наистина ли? Много жалко. – възкликна Ариман, запазвайки своята усмивка. И повдигайки леко своите ръце, добави: – Доколкото те познавам, да настоявам е безсмислено. Но поне се надявам да ме удостоиш с твоето присъствие на трапезата и твоите възпитаници да опитат моите специалитети. Убеден съм, че не са опитвали подобно нещо през живота си!

– Това си е точно така! – с усмивка произнесе Сенсей и свивайки рамене продължи: – Не е проблем, ще присъствам… А те вече са големи и могат сами да решават за себе си.

Ариман отново се усмихна доволно. И хвърляйки лек поглед към нашата изумена група, която слушаше този разговор, бързо проговори, както ми се стори, нарочно с по-висок глас.