39

Нашата компания отново изригна в смях, включително Сенсей и Ариман.

Внезапно от яхтата се понесе прекрасна ободряваща музика, където главната мелодия изпълняваха цигулки. Тя подобно на лек игрив ветрец започна да се носи по целия бряг.

– О?! Моцарт „Малка нощна серенада“, – с усмивка промълви Сенсей и впери взор в Ариман.

Ариман разтвори ръце и все едно се оправдаваше, отговори:

– Минаха двеста години, а всеки път звучи все едно за първи. Ето това се нарича класика!

Ние се запътихме към сияещата шатра, чийто път минаваше покрай палатките. В сравнение с това въздушно луксозно съоръжение нашият лагер, с всичките висящи по въжетата блузи, гащи и всякакви други дрехи, изглеждаше като „цигански катун“. Налегна ме такъв срам, а изглежда и не само мен. Другите от групата, изглежда също изпитваха подобно неудобство, тъй като гледаха или в краката си, или право напред, стараейки се да не забелязват нашия мизерен лагер. Контрастът естествено беше поразителен.

Преодолявайки минутата на позора, ние стигнахме до това, както го нарече Костя „извънземно съоръжение“. Недалече от входа стояха двама матроси – сервитьори, които държаха в едната си ръка голяма кана, а в другата кърпа и бутилчица с течен ароматен сапун. Така че всеки можеше приятно да се измие и да се избърше с пухеста бяла кърпа.

Трябва да отбележа, че времето беше доста горещо, а слънцето стоеше в най-високата си точка. Но веднага, след като влязохме в шатрата лъхна приятна прохлада. Очевидно някъде в шатрата работеше безшумен климатик. По средата стоеше дълга правоъгълна маса, покрита с белоснежна покривка. Както се изясни по-късно масата беше сглобена от няколко пластмасови сглобяеми маси. Около нея стояха комфортни столове с цвят от слонова кост, изработени от същия материал, както и самите маси. Дори пясъкът беше покрит с някакви преносими прозрачни плочи, създаващи прозрачен под във формата на геометрични фигури. Не далече от голя-