78

бели шезлонга, на пет от които лежаха Николай Андреевич, Володя, Сенсей, Ариман, и съдейки по черното кимоно, Велиар. В далечината плавно се поклащаше яхтата. Двама души с бясна скорост се гонеха по морските вълни с два скутера. Очевидно това бяха Стас и Женя. Двамата се носеха по морската шир все едно бяха два млади бика изтървани от клетките си на свобода. Някъде навътре в морето препускаше моторница с вързан за нея голям надуваем жълт банан. На това приспособление, съдейки по фигурите, бе седнала почти цялата наша млада компания, облечена в еднакви ярко оранжеви спасителни жилетки – Славик, Костик Татяна, Руслан, Юра, Андрей и Виктор. Моторницата постоянно петлаеше извършвайки резки завои, от което групичката периодически, в пълен състав, се изсипваше във водата с викове и писъци. И когато моторницата се приближаваше да събере своя пищящ товар, всички като мравки отново се покатерваха на банана с идеята да се задържат колкото се може по-дълго на това бясно препускащо нещо.

След като се приведох в надлежен вид, се присъединих към почиващите на брега. Когато моята особа седна на един от шезлонгите, намиращ се до Николай Андреевич, Сенсей забелязвайки моята поява проговори, обръщайки към мен всеобщото внимание:

– О, слънчицето се събуди. Е, и как се чувстваш сега?

– Благодаря, вече добре, – отговорих аз.

– Чудесно, – повдигайки своите тъмни очила, доволно проговори Ариман, при това така все едно свали от себе си отговорността за някакво провинение. – Искаш ли да се повозиш? – кимна той по посока на моторната лодка с огромния банан и нашите търсачи на силни усещания.

През това време лодката тъкмо извърши рязък завой, бананът се преобърна и всички се изсипаха от него с главите надолу, все едно семки от узряла пита слънчоглед.

– О, не, благодаря. По добре да си поседя тук, – промълвих аз, представяйки се на тяхно място.

– Твоя работа, махна с ръка Ариман и отново поставяйки своите слънчеви очила, продължи да гледа в морето.